Истини – пияни и луди
Някой ти казва след като те е агресирал или обвинил, че не е знаел какво говори. Да приемем, че сме видяли и знаем че този човек също не е и биологично луд, с което да оправдаем неговата/нейната реакция. То ако знаехме, че е реално луд нямаше да се учудим на въпросната реакция, ако не говорим с него за първи път.
Разликата в това, че тяхната обида към нас е изненадваща, е че всъщност я изричат реално. Затова и приемаме, че неща казани под алкохол в повечето случай са истина. Алкохола просто действа като буфер, като един Друг, който да поеме част от вината. Част, защото изказаното под влияние на алкохол може и да ескалира нещата. В много житейски случай обаче си казваме, че някой пиян казва истина „но му е простено“, именно защото е под влиянето на Бакхус. Така освен, че чуваме истина,която искаме да чуем, но също и ни обижда, та покрай алкохола малко я притъпяваме, то и ни се отваря и на нас шанс за изкажем каквото искаме. Така се завихря една плеяда от изказвания, довеждащи до клишето, че си казваме истината на по чашка. Но тук на истината й липсва едно нещо – намеренията зад нея. Под такива реакция се губи контролът над намерението на едно изказване. Намерението според някой може да изглежда като нещо, което деградира истината, прави я рационална и неспонтанна. Но намерението зад едно изказване на истина, чувства или емоции отличава това действие дали е чисто човешко действие на човешката воля или е плод на човешка слабост и случайност – в случайте на лудост, пиянство или временна нестабилност на ума.
Здравомислещият човек, който е с всичкия си има представа какво стой зад всяка негова дума към друг, когато не е шега, е единствения който казва истината(или лъжата, когато лъже съзнателно) в намерението към другия. За съжаление емоции няма как да присъстват във взимането на решение с намерение от този трансцедентален тип. А често целта е да се изкажат намерения свързани с чувства(любовните примерно трудо ще бъдат не-емоционални, особено впредвид властовите отношения и последващите унижения ако намерението на разговора не се схване и от двете страни). Чувствата и емоциите са различно нещо. Всеки има чувства от даден тип към различните хора с които комуникира, въпроса е дали емоционалността му ще позволи да изрази истинските си намерения или ще пропаднат нещата, поради загуба на разсъдъка, а тази развръзка не ни прави по-различни от едни пияни, луди или просто тъпи.
Та има доста от какво да се пазим – от да не сме психологически луди и да се умопомрачим, да не сме буквално луди(което не е наша вина), да не сме емоционални, и даже да не сме прекалено трезви, защото някой хора си обичат скандалите и неспокойствието, даже го търсят и ни обвиняват в твърде спокойно-лековато поведение. Депресираният е най-гадният от тези, защото най-близко до съзнателният и най-може да си оправи положението, но НЕ -ТРЯБВА ДА БЪДЕМ КАТО ТИЙНОВЕ ЕМОТА, КОИТО ПРОСТО НЕ МОЖЕМ ДА ИЗРАЗИМ НАМЕРЕНИЯТА НА ВОЛЯТА СИ, ЗАЩОТО REASONS-!!!!
Грехове и ниски умове
Намеренията на нашата воля в трезво състояние обаче са вратата на истинската ни същност – тази която е по-перфектният(колкото е възможно един човек) начин на комуникация. Едно и също нещо изречено или сторено чрез намеренията ни в пълна съзнателност и интелектуален капацитет е това което е висшо и трансцедентно в нас, в момента на действие(мисловно или физическо). Ако нещо изказано при замъгленост, не би го променил при обстоятелствата в които си премислил първо, то колкото и си мислите, истината не е напускала вашата уста.
Това има и отношение към греховете и намеренията на действията, който водят до изпълнение на грях. Истински(не на биологично лудите в разрез на психо-депресираните луди) решения, който знаем при всички обстоятелства, че ще доведат до грехове са форма на индулгенция със себе си. Ако си кажем „ще греховнича, но после си го изплатя“, то това даже е по-лошо от даването на индулгенция през средновековието, защото поне го правиш по официалният канал тогава -Църквата. Тя е била в грешка, не ти. Но да правиш индулгенция със себе си е направо позорно, дори и да има много повече грехове. Поне в тази рационализирана и съзната индулгенция има граници, които замъгленото действие може лесно да прескочи и да доведе до твърде голям грях. Ако състоянието на замъгление(особено при проява на психична лудост и депресия) е плод на преди това греховно действие(безразборни неуспешни сексуални връзки, отказ от екзорсизъм, нарочно необразавание и ленност при преценяване на другите, алкохолизъм), то излащането на греха може да предприеме размери и извън отношението с Бога, шансът да се прегреши и секуларния закон се увеличава. Последният вариант на намерението и то изобщо да не съществува, тоест в случайте на биологична лудост или на безпаметно изтриване на съзнанието. Разколников на Достоевски е това. Извършването на грях в такова състояние е по-малко подсъдимо от Бог, защото си буквално животно, но вероятно грехът ти ще е отчетен от секулните съдилища подобаващо и тука ще трябва да понесеш наказинието си, за да може грехът към Бог да не е проблем.
Замислете в кой от трите положения сте и искате да бъдете, преди да се карате или обвинявате някой в нещо. Комуникацията страда от липса на намерения при действията ни. Спонтанността си има своя чар, но няма как да подърржа всичко, тя руши дългосрочните отношения с околните, а после и с Бог.
Мисли и перверзии на Радикален Традиционалист(Радико-Традикал) 